проекти
КОНСТРУИРАНЕ НА РАЗЛИЧИЯТА - МИГРАЦИЯ И НОМАДСТВО
"Новият свят" през призмата на "Изтока"
Фондация Алтера
Една интерпретация на Голямата тема за Миграцията и новото номадство, на една евентуална последваща подмяна на идентичност е в конкретния случай именно през призмата на кризис, ситуацията, в която личността е поставена пред избор. Човешката ситуация на модерния "номад", проецирана териториално в пространството на града позволява избор, позволява игра, позволява подмяна на идентичности.
Ивайло Дичев говори за "постепенно изчезване" (1) на националната държава, построено върху принципа на територията и от тук доминацията на мнозинството над малцинството. Как е валидно това обаче в Новия свят - една тотолна мигрантска култура, еклектика на ежедневните практики, безкраен набор от различни традиции и културни специфики.
Относно принадлежността на отделната личност към определен "свят" в многообразието от множесвеност на световете в един съвременен културен контекст, в пространството на Новия глобален по своята същност Град, е възможно да се мисли през човека, поставен в ситуацията на съществена културна промяна - пространствено т.е. промяна на територията и културно - от европейсктото, в частност югоизточноевропейското и Новото - света на Емигрантската държава, характеризираща се с една в основата си европейска култура и едно ново съжителство на Светове.
Съществуването на определена културна множественост има особена актуалност в ситуацията на българи извън България, в САЩ, адаптиращи се по различни и същевременно предвидими стратегии в своята нова Глобална културна и пространствена реалност. Тенденцията е една идентичност да бъде подменяна в ситуацията на прескачане от "свят в свят". От посткумунистическия свят в Новия свят, чиято действителност катализира процеси на размиване или съответно своеобразно конструиране и кристализиране на различията.
Новият мигрант изпада в ситуация на тотална "въпросност", избор - това е момента на криза, на избор, на промяна или обратното - на вкопчване в Родното, познатото , установеното. Това е момента на проява на един от основните парадокси на идентичността - нейната въпросност се появява в момента на криза. В ситуацията на мигриране съществена е ролята и на новия екстериор, чисто материалното, което обкръжава, със своите маркери, емблеми и места на памет, носещи следи на тоталната културна множественост.
В ситуацията на другост стои проблема за Лъжата - в контекста на подмяна на идентичност - какъв е начина, по който сам себе си представя пред Другия новия чужденец?
Какво е например България за нейния "далечен близък", през Родината ли представя себе си или я отрича?
България - като страна на тоталитарно общество и псевдоидеологическа диктатура, с един около четиредесетгодишен период на "несвобода", на поставяне на поставяйки човешкото в екстремални условия(2).
И какво е Америка за странстващия, който като много хора открива "своята" Америка - Страна, където се сбъдват "политическите последици от философските учения".
Къде при това положение би могла да бъде Родината (и Чужбината) на "номада" с разминаващи се родно място, политическо гражданство и интелектуално поданство?
Цветан Тодоров говори за Човекът-на-чужда-земя(3), който се оказва в голяма степен "чужденец" вкъщи и "у дома" в чужбина, който изпитва драмата на декултурацията , избледняването на първородната култура, шанса на акултурацията като постепенно усвояване на нова култура, преминавайки през мъчителните катаклизми и болезнените метаморфози на транскултурацията като овладяването на нов код, без при това да се губи старият, за да не открие вече спокойно място никъде и да не познае точна идентичност при никакви обстоятелства. Личността е пред угрозата на т. нар. "социална шизофрения" , раздвояваща самосъзнанието на човека между реалното Аз, принадлежащо към тук-и-сега културата като "своя" житейска участ, и вероятното Аз, принадлежащо към там-и-тогава културата като "чужда" или отчуждена сфера.
Обратът, промяната на миграцията произвежда в модерния и модернизиращия се свят загуба на смисъл: от тук появата на едно необяснимо за епоха на икономически и социален възход, на мир и напредък на науката, усещане за упадък. Смисълът на човешкия живот, тъй както го конструира най-старият архетип, преминава през интериоризираната другост.
Веригата от отпращащи едно към друго всекидневни действия спират в другия, реален или интериоризиран. В тази ситуация кристализира и един нов аспект на проблема за Другостта в ситуацията без Родина - идентичността е онова, което трае, което надживява ситуацията: тъкмо затова в нейната основа намираме различни стратегии на даров обмен, на инвестиция в другия.
Новия "номад" сякаш не дължи нищо на другия - бил той родител, суверен, предтеча; но заедно с това животът му се оказва ориентиран по оста на нов тип задължение, този към "винаги нацията"(4). Той инвестира и известни усилия и жертви в националното, то е което се превръща в знака, емблемата, през която може да представи себе си - една особена реконструкция на минало.
"Българинът в чужбина" извършва неусетно едно заместване на миналото несъществуващо време с едно все още съществуващо място (което впоследствие се припокрива с географската площ на България). Това, че мястото съществува, но не е, а и не би могло да бъде същото, губи значение. Мястото получава идеален статут. Съответно никое друго място не може да се мери с него. Още по-малко мястото на днешния ден, на ежедневната, рутинна действителност. За "българина в чужбина" "България" става утопия, невъзможното за живеене.
В епохата на тотални мигрантски общества се разпада обаче една устойчива представа за начина , по който протича човешкия живот. Мобилността, преодоляването, смаляването на пространството довежда до рухването на мита за бъдещето - онова, в което модерността се беше захванала да инвестира през "интерфейса" на територията. Дарове, дългове, просия, филантропия, - всичко това днес тече по хоризонтала, в отношението между по-силни и по-слаби, които иначе не са свързани нито с общ произход, нито с обща идентичност, нито с общ път напред.
Човекът, "който пътува", тръгва от България към Америка, или от тоталната "локалност" на една малка държава, с един местен език, една посткомунистическа държава, която е вече преминала 15 години на преходен период от социалистически към нови модерни форми на либерално и демократично политическо предсавителство и управление.
Градът, от който тръгва е пространство, което бива белязано от политическата реалност по особен начин. Той може да бъде емблемата, която да изобразява и съчетава различията - както и Глобалния град към който се отправя. Ситуацията на мигранство или напускането на родното може да бъде представена в два абстрактни варианта - отклоняващ или тотализиращ, като в първия случай изложението предполага мозаечност, абстрактен набор от описателни случки, ситуацци и характерни моменти на един градски живот и другия вариант е Схематичен описателен набор с кононичните вече рамки на теоритизация.
Може би още от средата на 19-ти век градът започва да обкръжава човека с все по-плътна стена от виртуални образи: присъстват изображения на неща, за които се знае,че са другаде. Неокласиката,неоготиката,необарока, неовизантинизма на градостроителството,имащо за цел да легитимира новите форми на държавност,са нагледен пример за това: в модерния (по тогавашните разбирания) град е цитиран архитектурен стил от друга епоха, навяваща традиция,стабилност. А относно рекламата, видна е една все по-бързо сменяща се мода на дрехи,коли,вещи,имена на ресторанти и екзотичните храни,които се сервират в тях...- все повече другост се инжектира в градското пространство. Такава е и самата дефиниция на градското: пространство,наситено с другост -градът е родината на чужденеца - особено валидно за Големия Американски град. Значи прибавянето на едно виртуално измерение към градското зрелище интензифицира самия градски принцип: все повече другост.
Глобалният град, в който попада пристигащия от югоизточна Европа мигрант е един град на множественост - културно, визуално, интелектуално...Новият свят съсредоточен в Градът е тотално зрелище, а зрелището е такова обществено отношение,което превръща зрителя в покорен консуматор на значения. Срещу това съпротивата е само една: отклоняване на мощните потоци от знаци за конструирането на ситуации, с които човекът ще обърка тоталното зрелище, ще създаде сам неочаквани семиотически контексти, ще си присвои наново отнетото пространство.
Самоконструирането на ситуации е създаване на не-зрелище, особен пренос на личното и родното.
Пространствата обаче могат да бъдат артикулирани по съвършено различен начин. Наместо ограждане, изолиране, в кътчето на един най- интимен мир, човекът - Чужденец и "номад", местещ се пространствено и културно в огромната мтожественост на световете прави колкото се може повече пробойни в него :най-интимното пространство е онова,в което са пробити най-много екрани,рамки, прозорци,т.е.пространството, наситено с най-много другост.
Другият вариант е отказът, отклонението водещо до отхвърляне на новата другост - едно крайно противопоставяне, затваряне - езиково, по отношение на ежедневните практики и стила на живот. Натежава и липсата - огромната празнота, липсата на близкото дори в най-простите ситуации, адекватността - да можеш да позвъниш, да разкажеш.
Чисто човешкото, делничното е всъщност най-голямата липса на откъсването. Проявата на тази липса може да преминава през родното - като противопоставяне на чуждото, без превод - една демонстрация, показ на начина, по който чувства и мисли себе си в пространството на другия.
Например един от българските студенти в САЩ винаги играе хора - сред новите си американски приятели, в дискотека, на парти, независимо от музиката, от ситуацията, това е неговия танц, неговата роля, той е един емигрант, един чужд човек, който вписва в новия нему начин на живот своето, това което в своя предишен свят е не дотам забелязвал, не дотам обичал, но в тази ситуация този акт бележи неговата личност, начина, по който представя себе си за другите. Мигрантът живее в постоянно състояние на задоволяване на желанието си да преодолее това противоречие чрез всевъзможни заместители - сбирки с българи, домашна ракия, разкази, спомени. В основата на живота на един такъв субект лежи раздвоението на личността.
Ериксън говори за конструирането на баща, за конструирането на родина(5), в тази ситуация маркер на това е танца - стария, българския, без аналог в Новия свят. Или казано по друг начин "прожектират" се образи на друго пространство- онова "в което съм живял".
Психологически това е несъзнателно търсене "в новия дом" следи от "стария". Буквализацията на спомена - прожектирането му върху полупрозрачен екран - снема драматичното напрежение между памет и забрава. Времето (на забравяне, на припомняне)е съкратено, едно до друго стоят едното пространство и другото. Във виртуалното пространство прави все повече впечатление писането за България от т.н. българи - емигранти. Техните писания звучат поучително и същевреминно достоверно, защото са изказани от гледната точка на Другия, придобита от "трудния" опит в Чужбина. Отстраненост и същевременно невъзможност за тоталната отстраненост определя усещането на този, който се определя като "българина в чужбина". Защо "българинът или българката в чужбина" нямат нужда от име - защо мигрантът придобива като определение единствено родното, националното, от което се отправя към Чуждото.
Формира се своеобразен затворен кръг на един номадски живот Другаде. А пътят е път от едно място до друго, от един момент на живота до друг, от едно "аз" до друго. Път, чието изминаване е значимо, много по-значимо от възжелано-нежеланата несъществуваща "отправна точка" и от също толкова възжелано-нежелана и несъществуваща "крайна точка". Историята и паметта също са такъв път - траекторията на една промяна, преосмислянето и предаването на това, което е било и вече го няма, по такъв начин, че да е преводимо спрямо днешната действителност, без да идеализира, нито да оплюва вчерашната.
Глобалната ситуация става все по-малко затворена - в интимното пространство на стаята е инкрустиран екрана на или компютъра, където се случват разни политически,научни,интимни и пр.неща... Седиш на масата с едни хора, а говориш по телефона със съвсем други. Преобличане в нова мода, нови звуци, нови храни. Една такава непрекъсната разсеяност, раздвояване. От една страна разделяне в пространството,от друга свързва едно силно свързване на откъснатите, новополучените фрагменти.
Всичко е проникнало във всичко, всеки е едновременно навсякъде т.е.никъде. Става така,че никога от нищо не си разделен, но и никога с нищо не си необратимо свързан; не си мъртъв,но не си и истински жив.
Румен Даскалов говори за една Виртуална България - за ситуация, "когато по света ще живеят много повече българи, отколкото в страната. Една виртуална България, която се свързва само по Интернет. Родината като Intrenet site, съществуваща в симулативната реалност на кибер-пространството, какво пък. Реалната България ще се превръща зиме в старчески дом, а лете в курорт за временно пребиваващи или окончателно заселени в чужбина сънародници. Обратен поток от родители, баби и дядовци вече щурмува Чикаго, Ню Йорк, Берлин, Лондон, Лос Анжелис и пр. на гости при "децата". След време второто и трето поколение "българи" ще се завръща да потърси корените си, които днешните им бащи и майки усилено изкореняват..."(6)
В ситуацията на преместването, на пътуването и опита за вписване в Чуждото, съжителството на различието е търпимо, защото мигрантът в опита да се интегрира, или да се изолира търпи другостта, превъплащаването в образи, сцени. Новият свят със своята тотална другост дава сцената, на която се "играят" образи, граници, които биват преминавани.
Голямата тема за миграцията и новото номадство - конкретно от югоизточна Европа и в частност България и САЩ - като една по-различна нова - в смисъл на емигрантска държава единствено верен за преместващия себе си човек е сблъсъкът с Чуждото - културно като схващания за начин на живот, практики, поведение.
Навсякъде в чужбина човек валиден е сблъсъка с други схващания и различни начини на постъпване - от отношението към парите и времето до най-фини и трудни за дефиниране неща, като например кое е недопустимо навлизане в частната сфера на другия, докъде се простира близостта и интимността. А като си чужденец, нещата не са съвсем като към своите. И винаги остава несигурността как да прецениш отношението към тебе с оглед на чуждия "стандарт". Ако се съобразяваш прекалено - губиш, ако прекалено малко - пак. Една печеливша стратегия за адаптация се оказва всъщност не асимилацията - бездруго невъзможна - а запазването на собствената идентичност, в този смисъл - националното, превърнато в знака, емблемата, през която може да представи себе си - една особена реконструкция на минало, поднесена с лъжа или изкривяването, получило се от несъзнателно изградената утопия на Родното.
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Даскалов., Румен - статия "Другите българи - Емигрантите" в-к "Култура" бр. 17 от 04 май 2001г.2. Дичев., Ивайло - "От принадлежност към идентичност", изд. Лик, София 2002г. Стр. 8
3. Дичев., Ивайло - статия "Вечното завръщане на изтласканото", http://liternet.bg/
4. Ериксън., Ерик - Идентичност - младост и криза
5. Тодоров., Цветан - На чужда земя , изд. Отворено общество
БЕЛЕЖКИ
1. Дичев., Ивайло - "От принадлежност към идентичност", изд. Лик, София 2002г. Стр. 82. Тодоров., Цветан - На чужда земя , изд. Отворено общество
3. Пак там
4. Дичев., Ивайло - статия "Вечното завръщане на изтласканото", http://liternet.bg/
5. Ериксън., Ерик - Идентичност - младост и криза
6. Даскалов., Румен - статия "Другите българи - Емигрантите" в-к "Култура" бр. 17 от 04 май 2001г.
© Copyright 2007-2010 by Altera Foundation
Уеб сайт изработка и дизайн: Алфа Сорс
Уеб сайт изработка и дизайн: Алфа Сорс