проекти
ПРОИЗВЕЖДАНЕ НА ЛОКАЛНОСТИ
(в европейски контекст)
Коментар-анализ на книгата на Арджун Ападурай "Свободната модерност.
Културни измерения на глобализацията"
Културни измерения на глобализацията"
Даниела Симеонова
Конструирането на локалност като явление на съвременния свят според теорията на Арджун Ападурай бива обусловена от трите фактора, които влияят максимално на контекста на настоящето - нацията-държава, диаспоричните мигрантски потоци и електронните и виртуални общности. Разгръщането на тази теория минава през проблематизиране на настоящето в рамките на глобализацията, които аз само ще маркирам. Едно теоретизиране за конструиране на локалности в европейски контекст и следвайки логиката на изложение на Ападурай следва да търси своето начало в касаещата Глобалното СЕГА Теория на скъсването(1). Теорията на скъсването визира скъсването с всички видове минало, едновременно и през двата основни аспекта - медиите и миграцията.
Медиите и конкретно електронните медии откриват нови ресурси и нови дисциплини за конструиране на въображаеми светове и въображаем Аз. Поради абсолютното разнообразие от форми, в които се явяват (кино, телевизия, компютри...) и поради бързия начин, по който се движат през рутината на обикновения живот, електронните медии осигуряват ресурсите за самовъобразяване като всекидневен социален проект.
В съвременния социален живот силата на въображението е станала изключителна, доколкото всеки един има възможността и способността да обмисля различни варианти на воя живот. В този смисъл разликата между живота на поколенията е драстично променена сега, отколкото да речем средновековието и новото време, когато поколения на ред живеят в едни рамки и по един установен житейски път. Сега дори най-тежкият житейски жребий е отворен за играта на въображението. Живота не е приеман като резултат от стечението на обстоятелствата, като компромис между това, което биха могли да си представят посредством стимулите на въображението и това, което социалният им живот позволява. Следователно биографиите на обикновените хора са конструкти, в които въображението играе голяма роля.
В света на масова миграция кристализира срещата на движещите се образи с детериториализираните зрители на глобалния свят, които създават своите диаспорични публични сфери. В този смисъл същността на връзката между глобализацията и модерното се определя от отношението между събитията предавани от масмедиите от една страна и мигриращите аудитории от друга. Тази промяна, особено силна през последните десетилетия в Западна Европа и САЩ е станала основната причина за превръщане на въображението в колективен социален факт.
Глобализацията, разгледана през призмата на скъсяване разстоянието променя ключовите отношения между производители и потребители, на прекъсването на връзки в трудовия и семейния живот размива границите между временното местонахождение и въображаемата национална привързаност.
Ападурай търси обяснение за конструирането на локалност в този все по-глобализиращ се и детериториализиращ се свят през понятието за Културализъм като особеност на движения, включващи съзнателно създавана идентичност, формата, която културните различия приемат в епохата на масмедиите, миграцията и глобализацията. Културалистичните движения биват контранационални и метакултурни.
Основна е тезата за наближаващия край на нацията-държава, и неспособността на държавите да го предотвратят - основна причина е свързването с по-големи структури на основата на религиозно или етническо асоцииране. Следователно епохата, в която се приема, че жизнеспособните обществени сфери са изключително и задължително национални е също към своя край. Обратно, възникващият постнационален ред не е система от хомогенни единици, а система основана на връзките между хетерогенни единици, лавиращи между нацията-държава, мигрантските потоци и виртуалните общности.
Ападурай прави една връзка с тезите на Бенедикт Андерсън(2). В търсенето на източниците на националното съзнание, Андерсън откроява водещата роля на капитализма и неговите следствия: книгопечатането, издигането н всекидневните езици в езици на властта. т.е. основната идея е, че срещата на капитализма и технологията на печатането с предопределеното разнообразие на човешките езици и възможност за нова форма на въобразена общност, която по своята "базова морфология" подготвя сцената за появата на модерната нация. Ападурай определя 5 измерения на глобалните културни потоци - пространства, които са градивните блокове на въобразените светове днес: 1) етнопространства - отнасящи се едновременно до дилемите на перспективата и представянето и до социалното, териториално и културно възпроизвеждане на груповата идентичност. Авторът достига до заключението, че съвременните етнопространства са свързани с териториализирани групи, които поради миграцията и прегрупирането на нови места, а са дълбоко интерактивни.
Тъй като характерна черта на глобалното е феноменът на детериториализацията, положението, когато родината е отчасти измислена, съществуваща само във въображението на детериториализираните групи, понякога може да стане токова фантастична и едностранчива, че да даде повод за нови етнически конфликти. Детериториализираното население има нужда от контакт с родината, който бива осъществен посредством медиите и филмите като въображаемата родина може да добие фантастичен и едностранчив вид, като така осигурява материал за нови идеологически пространства, в които могат да изригнат етнически конфликти в стремежа към създаване на нов локален контекст;
Етнопространство са хората, изграждащи променящия се свят на настоящето - туристи, имигранти, бежанци, изгнанници, гастербайтери..., които влияят на политиката на нациите и на международните отношения в невиждан досега размер.
2) медийни пространства -отнасят се до разпределението на електронните възможности за създаване и разпространение на информация (вестници, списания, телевизионни станции...), които сега са достъпни за все повече частни и обществени интереси в света, както и до образите на света, създадени от тези медии. Най-важното за медийните пространства е това, че те предоставят на зрителите голям и разнообразен репертоар от образи, наративи и етнопространства, в които светът на стоките и светът на новините и политиката са дълбоко свързани. Границите между реалистичните и измислените пространства са размити, така че колкото по-далеч е тази публика от директния опит на живота в метрополиса, толкова по-вероятно е да си създаде въображаеми светове, които са химерични обекти. На тези, които ги преживяват и трансформират, те предлагат серия от елементи, от които могат да бъдат сформирани сценарии на въображаем живот - техният собствен, както и на други хора, живеещи другаде;
3) технопространство - глобалната конфигурация на технологията и факта, че технологиите днес се движат с висока скорост през затворени досега граници. Неравномерното разпределение на технологиите и оттам на особеностите на тези технопространства все повече се движат не от очевидна мащабна икономика, от политическия контрол или от пазарната рационалност, а от все по-сложни връзки между паричните потоци, политическите възможности и достъпността както на неквалифицирана, така и на висококвалифицирана работна ръка;
4) финансови пространства - тъй като разпределението на световния капитал сега е по-мистериозно, по-бързо движещо се и по-трудно за следване поле, тъй като валутните пазари, националните стокови борси и спекулациите със стоки движат големите пари през националните въртележки със зашеметяваща скорост;
5) идеологически пространства - тясно обвързани с медийните пространства - полета от образи, но те са често директно политически и свързани с държавните идеологии и контраидеологиите на движения ориентирани срещу държавната власт;
При съвременната нация налице е употребата на множество инструменти на хомогенизация - въоръжени сили, рекламни техники, езикови хегемонии и стилове на обличане, които се абсорбират от местните политически и културни икономики само за да бъдат приети за идея като национален суверенитет, свободно предприемачество и фундаментализъм, в които държавата играе все по-деликатна роля: тъй като ако е прекалено отворена нацията държава е заплашена от бунт, ако е недостатъчно отворена, тя излиза от международната сцена.
Конструирането на Локалност е свързано с теоретизиране на постнационалния дискурс, в рамките на край на нацията-държава, такава, каквато е била досега. Но преди да бъде обявен безапелационно края на идеята за национална държава Ападурай проблематизира теориите за самото зараждане на националната общност и групите, създадени на национална и родово - етнична основа.
Тезата за първичното във всички форми е определена за дефектна като обяснителна за етноса и производните национализми: " Ако всички общества и нации са съставени от по-малки единици, основаващи се на първични връзки и ако от гардероба на всяка нация изскача скелета на скрита етническа враждебност, защо само някои избухват с открита първична ярост?"(3)
Всъщност западните модели на политическо участие, образование, мобилизация и икономически растеж, които трябва да дистанцират новите нации от техните на-ретроградни първичности, имат всъщност противоположен ефект.
Теорията за първичното кореспондира с теорията за лишенията, подкрепена с пример от последните години на промени в Централна Европа - речта на Вацлав Хавел, произнесена на края на първата година от неговото управление на тогава обединената Чехословакия, в която твърди, че обществата на Източна Европа трябва да преминат през болезнен период на детоксикация, който може на свой ред да възстанови първичните настроения.
Исторически опреовергана е и тезата, че страните, които са имали време да работят по проекта на Просвещението за политическо участие - основаващ се на идеята за образован, постетнически индивид в свят на свободен пазар и участие в истинско гражданско общество могат да отхвърлят смущенията на първичността - примери могат да бъдат Великобритания, Франция, Русия.
Размириците във Франция от края на 2005 година на емигранти са свързани именно с конфликт между едно етническо разделение на французи и други.
В началото на юли френският Сенат приема нов имиграционен закон, който прави по-трудно оставането на чужденци във Франция или преместването на техните семейства в страната. Мерките, предложени от вътрешния министър Никола Саркози, слагат край на практиката на автоматично издаване на документи на незаконно пребиваващи чужденци, които са прекарали 10 години във Франция. А в момента бива гласуван друг законопроект, по който ще се преценява доколко едно дете на африкански и други емигранти е свързано с Франция и я приема за своя родина, за да не бъде експулсирано заедно с родителите си от страната, в която се намират нелегално. Децата са от семействата, които нелегално са влезли във Франция и според предварителните планове на Френското правителство обявени за справяне с нелегалната имиграция, трябва да бъдат изгонени от страната заедно с родителите си в края на учебната година. Според участниците в доскорошните и още продължаващи към момента на някои места протести повечето от тези малчугани обаче не познават друга страна и Франция е тяхната родина. Случаите следва да бъдат разглеждани именно по критерия, дали едно дете има "силна връзка" с Франция. На различния полюс, но обусловени от различните политически и етнически реалности в двете европейски държави - в Италия новото ляво центристко правителство на Романо Проди обявява, че планира да дава италианско гражданство на имигрантите, които са живели в страната законно най-малко пет години.
Законопроектите насочени срещу оставането на нелегални имигранти показва съществуващото разделение на етнически французи, на получили право да станат френски граждани и хора, които не са желани в рамките на териториалната единица Франция. То това е пример, че категориите и дисциплиниращите методи на нация-държава като Франция работят.
Интересен проблем е и обявеният критерий - силна връзка с Франция, което е намек не само за етническо свързване, а за един идеен проект, граждански проект, напомнящ малко едни променени просвещенски идеи.
Разликата в политиката, касаеща справянето с етническото и новите проблеми имат връзка с различния статут за привлекателност по отношение на имигрантите - Франция е в момента може би най-примамливата дестинация за страните от Африка и Третия Свят, включително и арабски поради колониалното минало от една страна и от социалните привилегии, които могат да бъдат използвани от друга.
Различна е ситуацията в страни като Германия, където са създадени силни Гастарбайтерски общества и популации, в Англия, където традиционно са насочени мигрантски вълни от Изтока и Азия. Специфична е ситуацията за момента за страни като Ирландия и Швеция, които са отворили пазарите си за работна ръка и поемат потоци от централна и Източна Европа и новите членки на Евросъюза, докато старите демокрации като Франция и Германия поради своите емигрантски закони се очаква да приемат наплива от по-изоставащи държави и третия свят.
Това разбира се е една хипотеза, която кореспондира с теориите за миграция търсене на осъществим жизнен проект в съзвучие с въобразените модели повече, отколкото с компромисите на реалността.
Много често (според Бенедикт Андерсън) създаването на първични чувства е близо до същността на проекта за модерната нация-държава, като много расови, религиозни и културни фундаментализми нарочно се подхранват от различни нации-държави или партии в тях в усилията си да потиснат вътрешното несъгласие, да създадат хомогенни поданици на държавата и да максимизират наблюдението и контрола над различните подчинени им популации. В този контекст модерните нации-държави често използват класификационни и възпитателни апарати, наследени от колониалните владетели, които в пост-колониален контекст имат значителен провокативен ефект.
В Англия например индустрията за наследството работи за създаването на историческо пространство на наследството, консервацията и монументите, макар ролята на Англия като световна сила да е намаляла. Този дискурс за английското е само последната фаза във "вътрешния колониализъм", чрез който е създадена хегемонична идея за английското. Тази идея, широко разпространена днес, прави дискурса за мултикултуралността в Англия странно неясен и подкрепя прикрития и явен расизъм. Този вид мобилизация кореспондира с идеята на Ападурай, за която стана дума, а именно за културалистичната мобилизация, включваща етноси, мобилизирани чрез или във връзка с практиките на модерната нация-държава.
За естественото, несъзнателното и безмълвното в груповата идентичност е трудно да се говори, когато идентичностите са създавани в областта на класификацията, масмедиите, мобилизацията и правомощията, доминирани от политиката на равнището на нацията-държава. Те могат да приемат културните различия като свой съзнателен обект, могат да приемат и множество форми, да бъдат насочени към самоизразяване, автономия и усилия за културалистично оцеляване или могат да бъдат принципно негативни по форма, характеризирани предимно от омраза, расизъм или елиминация на други групи.
Алтернатива на тезата за първичността е тезата за етническата имплозия, като обяснителен модел на етническите конфронтации. Въведени са два обяснителни термина - фокализация в смисъла на откъсване на местни инциденти и диспути от техния конкретен контекст с цел ограничаване на конкетната им наситеност и преоценка - паралелния процес на асимилиране на частното в по-голяма и по-малко ограничена от контекста кауза или интерес. И двете получават енергията си от макро събития и процеси, които свързват глобалната политика с политиката на улицата и кварталите.
Макро събитията си проправят път в силно локализирани структури на чувството, бидейки въвлечени в дискурса и наративите на локалността, в ежедневните разговори и в сдържаното изказване на собственото мнение. Успоредно с това местните наративи и сюжети, чрез които се разчита и интерпретира обикновения живот и неговите конфликти, са проникнати от подтекст на интерпретативни възможности, който е резултат на дейността на местното, представящо си по-мащабните регионални, национални и глобални събития. Но хората и групите на това най-местно ниво създават тези структури на чувство, които във времето осигуряват дискурсивното поле, което може да бъде завладяно от експлозивните слухове, драми и речи на размириците и етническите конфликти.
Модерните етнически движения или културализми могат да се отнасят към кризата на нацията - държава чрез поредица връзки - например, че, че легитимните държави трябва да бъдат резултат от някакви естествени родства. По този начин, въпреки че много нации-държави навлизат в легитимационна криза и се изправят пред изискванията на мигрантските групи, те действат в рамките на наследство, в което националното самоуправление трябва да почива на някаква традиция на естествено родство. Също и - конкретните проекти на модерната нация-държава са привързали конкретни телесни практики към мащабни групови идентичности, повишавайки по този начин потенциалния обхват на въплътеното преживяване групово родство.
И накрая езикът на права и правомощия все повече е неразривно свързан с тези мащабни идентичности. Тъй като държавите губят своя монопол върху идеята за нация, то групите ще се възползват от логиката на нацията, т.е в етническите проекти. Но ако груповото родство и логиката на нацията биват разглеждани като племенни, то сегашните етнически движения включват хора, разпръснати на обширни пространства и често разделени от големи разстояния.
Новите етнонационализми са мащабни, високо координирани актове на мобилизация, разчитащи на новини, логистични потоци и пропаганда преминаващи през границите на държавите.
Този процес е съпроводен от раждането на едни по своята същност пост-национални социални формации, организирани на принцип, различен от етничното - на финансиране, наемане на работа, комуникация и т.н., които са фундаментално постнационални, създаващи едни извън национални структури. Тези организации, според Ападурай са разглеждани като маргинални все още, но в същото време като инстанции и инкубатори на новия постнационален световен ред. В този смисъл понятието постнационален следва да означава - едновременно процеса на преход към световен ред, в който нацията - държава ще бъде отживелица и идеята, че възникват алтернативни форми за организацията на световния трафик на ресурси, образи и идеи - форми, които активно оспорват нацията-държава. Другото, е че ерозията на способността на нацията държава да насърчава лоялност ще насърчи разпространението на национални форми, които в голяма степан са откъснати от националната държава.
Изводът е, че нацията държава е в криза, която се заключава във все по-насилствените отношения между нацията-държава и нейните постнационални други.
Интерпретирайки проблема за конструирането на локалност в описаната ситуация на постнационалност и детериториализация в термините на Ападурай може да се разглеждат миграционните тенденции към Западна Европа и САЩ. Тези потоци водят до създаването на едни делокализирани транснации, които запазват една специална идеологическа връзка с предполагаемото място на произход, но иначе биват конструирани като една изцяло диаспорична колективност. Има един вид пренасяне на родни и познати знаци в една нова среда. Например събирането на средства за строеж на православна църква или на ресторант, носещ емблематично име и свързващ се с мястото на произход - например българският ресторант в Париж се казва "Бай Ганьо", а български ресторант в Хайделберг се нарича "Тангра". Такива ситуации подсказват по-скоро появата на едно федеративно общество от диаспори, като диаспоричната различност поставя на първо място лоялността към една не териториална транснация. Ограничените територии обаче следва да отстъпят място на диаспоричните мрежи. В тази връзка, когато населенията стават детериториализирани и не докрай национализирани, когато нациите се разцепват и рекомбинират, когато изпитват непреодолими трудности при производството на "народа", транснациите са най-важните социални места, където могат да се разиграват кризите на патриотизма.
Тъй като преместването и изгнанието, миграцията и терорът създават силни привързаности към идеи за родина. Но в същото време в много от тези нови транснации (етнически, религиозни...), могат да се открият елементите на постнационалното въображаемо.
Всички проблеми, поставени до тук водят към дебата за значението на локалността в ситуацията на нестабилна нация-държава и детериториализация. Определението за локалност, с което борави Ападурай гласи: "сложно феноменологично качество, съставено от поредица от връзки между усещането за социална непосредственост, технологиите на интерактивност и относителността на контекста. То се изразява в определени видове дейност, социалност и възпроизводимост и е главен предикат на локалност за като категория (или субект)..."4. Терминът е в особена връзка с понятието "съседска общност", което съдържа в себе си действително съществуващи социални форми, в които локалността е реализирана по различен начин като измерение или ценност.
Когато се говори за конструиране на локалност неизбежно е обвързването с т.н. ритуали на преход - социални техники за "вписване на локалността в телата" в социално и пространствено дефинирани общности.
Ападурай маркира своеобразни техники за пространствено производство на локалност - строенето на къщи, организацията на пътеките и проходите, правенето и преправянето на полета и градини, картографирането и договарянето. Но те обикновено не се разглеждат като примери за създаването на локалност, едновременно като общо свойство на социалния живот и като конкретна негова оценка. Тези резултати се възприемат по-скоро като цели сами по себе си вместо като обща технология на локализацията.
Но разглеждането на проблема за конструиране на локалност в един европейски контекст има своите различия от разглежданите често в антропологията примери за общества на острови и т.н., където времето и пространството биват локализирани и социализирани посредством сложни техники на репрезентация и изпълнение.
В европейски контекст исторически създаването на локалност означава сливане на влияния и компромис между доминираща среда и новото привнесено отвън. В този смисъл в съвременността се говори за т.н. политика на признаване(5) , определяна като една от движещите сили на националистичните движения в политиката. Искането за признаване излиза на преден план от името на силно локализирани общности, на малцинствени или на потиснати групи, дори в някои форми на феминизъм и т.н. При конструирането на нова локалност съществува риска и от превратно признаване, което провокира негативизъм спрямо доминиращата среда и капсулиране в една привнесена локалност и сепаративност на общността.
Фактът на други общности връща към идеята за етнопространствата, характерна за края на 20 век, когато човешкото движение, непостоянството на образите и съзнателните действия за създаване на идентичност на нацията-държава придават фундаментално нестабилно и зависимо от перспективата качество на социалния живот.
Общностите винаги са в известна степен етнопространства, доколкото включват етническите проекти за други, както и съзнание за тези проекти. В този смисъл създаването на общност е в същността си упражняване на сила над някаква враждебна или непокорна среда, която може да приеме формата на друга такава общност.
Създаването на локална общност предполага създаването на контекст, доколкото самата общност е контекст или набор от контексти, в рамките, на който може да се генерира и интерпретира пълноценно социално действие.
Доколкото общностите се въобразяват, създават и поддържат върху някаква основа, те също така изискват и създават контексти, в които стават разбираеми. Това генериращо контекст-измерение на общностите е важен въпрос, тъй като предоставя началото на едно теоретично виждане за връзката между глобални и локални реалности, като начинът, по който се създават и възпроизвеждат изисква постоянна конструкция на етнопространството, задължително нелокално, където се въобразява, че ще се случат локалните проекти и практики. Необходимо е да съществуват места и пространства в рамките на създадена пространствено-времева общност с поредица от локализирани ритуали, социални категории, експерти в практиката и информирана публика, за да могат новите членове да станат временни или постоянни локални субекти.
Създаването на локалност неизменно е създаващо контекст до някаква степен, като степента е въпрос на социална сила и на различните скали на организация и контрол, в чиито рамки се разполагат конкретните пространства.
Интересно е да се проследи създаването на локалност в условията на глобализация, доколкото се приема в настоящата работа, че съвременното европейско човечество е все по-глобализирано и пост-национално в рамките на термините на Ападурай, които бяха маркирани.
Европейската действителност на една свръхмобилност и детериториализираност все пак в рамките на отдавна съществуващи вече нации-държави предполага превръщането на задачата - създаване на локалност в борба. Тя е обусловена от увеличаване усилията на националната държава към дефинируемост под знака на своите форми, нарастващо разделение между територия, субективност и колективно социално движение и постепенния разпад на връзката между реални и виртуални общности.
Едни от най-успешните в европейски контекст начини за локализация от страна на нацията - държава са посредством дисциплиниращи техники, когато нацията - държава локализира чрез разрешение, чрез декрет и чрез публична употреба на сила. Този вид локализация създава тежки ограничения, дори директни препятствия пред оцеляването на локалността като създаваща контекст вместо като воден от контекста процес.
Но все пак отношението - хора - територия - легитимна суверенност, които съставят нормативния устав на съвременната нация-държава е под заплаха именно от модерните форми на миграция, доколкото човешкото движение е все по-определящо за социалния живот.
В Източна Европа съществува политика към населения, смятани за подривни, на непрестанно движение и преместване, което създава нови социални бягства и нестабилност - става въпрос за погранични малцинства главно в Централна Европа, докато на Балканите намират развитие в един трагичен сблъсък (сръбските отделяния на нации-държави и етнически общности).
За Западна Европа - конкретно за градове като Белфаст и Баската автономна област на границата на Франция и Испания, а вече и големите градове на Париж и предградията на Марсилия, градските зони се превръщат във въоръжени лагери, които внасят в кварталите най-насилствените процеси от по-широките регионални, национални и глобални такива.
Тази ситуация създава една нова фаза в живота на градовете в западна Европа, в която концентрацията на етнически популации, достъпността на тежкото въоръжение и пренаселеността създават нови футуристични форми на война. Тези нови градски войни в някаква степен са се отделили от регионалната и националната си обкръжаваща среда и са станали самозадвижващи се, имплозивни войни между престъпни, паравоенни (ИРА, Баската армия, балканските нови армии и т.н.) и граждански войски, свързани по неясен начин с транснационални, икономически и политически сили.
Последният фактор, на който се спира Ападурай е ролята на масмедиите в електронна форма и създаването на нови видове разделение между пространствените и виртуални общности, като не съществува ясна перспектива за развитието им и как те могат да се разгърнат по отношение на бъдещето при създаването на локалност.
Електронната поща и Интернет са може би основните фактори, които допринасят за създаването на нови възможности за транснационални форми на общуване, често прескачащи непосредственото наблюдение на нацията-държава и на големите медийни конгломерати.
Форумите позволяват дебат, диалог и израждане на връзки между различни териториално разделени, които формират общности на въображение и интерес, приспособени към тяхната диаспорична позиция. Интернет е една "медия" различна коренно от досегашните медии като радиото, телевизията и пресата, давайки непосредствена възможност за диалог.
Създаването на виртуални общности, които са не - свързани с територия, а с една по-скоро идейна връзка с конкретната общност. Съществуват най-много емигрантски форуми и интернет общества, които създават една нова територия за липсващата държава. На повърхността може би тези виртуални общности изобразяват същата липса на лична връзка, пространствена близост и многостранно социално взаимодействие, които сякаш са основната предпоставка на идеята за общността. Ападурай обаче на противопоставя просранствените общности на виртуалните, доколкото създадените във виртуална общност идеи, мнения и връзки могат да мобилизират известен ресурс и в силно локализираната обществена сфера.
Политиката на диаспората е силно повлияна от глобалните електронни трансформации, като това, което е възникнало е значим елемент в създаването на локалност. Глобалният поток от образи, новини и мнения сега предоставя част от ангажираната културна и политическа грамотност, която хората от диаспората внасят в пространствените си общности. Електронното посредничество в областта на диаспората създава по-сложно, разкъсано хибридно усещане за локална субективност.
В заключение следва да бъдат обобщени трите фактора, които влияят максимално на конструирането на локалност в съвременен европейски контекст на настоящето - нацията-държава, диаспоричните мигрантски потоци и електронните и виртуални общности. Комбинацията от тях във всичките им варианти е огромен нов набор от предизвикателства за създаването на локалност, което е винаги трудно постижение, пронизвано от противоречия, дестабилизирано от човешкото движение и от формирането на нови виртуални общности.
БЕЛЕЖКИ
1. Ападурай., А. - Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията, С. 2006г., стр.14.2. Андерсън., Б. - Въобразените общности., С.1998г., стр. 213.
3. Ападурай., А. - Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията, С. 2006г., стр. 213.
4. Пак там., стр. 271.
5. Тейлър., Ч. - Политиката на признаване, сборник Мултикултурализъм, С. 1999г.
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Андерсън., Б. - Въобразените общности., С.1998г.2. Ападурай., А. - Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията, С. 2006г.
3. Апиа., К. А. - Идентичност, автентичност, оцеляване: мултикултурните общества и социалното възпроизводство, сборник Мултикултурализъм, С. 1999г.
4. Тейлър., Ч. - Политиката на признаване, сборник Мултикултурализъм, С. 1999г.
© Copyright 2007-2010 by Altera Foundation
Уеб сайт изработка и дизайн: Алфа Сорс
Уеб сайт изработка и дизайн: Алфа Сорс